Светла Василева, председател на ФНСЗ: Аз съм за коопериране в земеделието и синдикализирани, силни селски райони.

Госпожо Василева, вие не пропускате случай да отбележите, че най- голяма социална и житейска цена от времето на прехода са платили жените в земеделието.

С. В.: Да, разбира се, голяма част от жените след 1992 година поеха грижата за оцеляването на цялото семейство. Това е времето на ликвидационния процес на селското стопанство. За съжаление това е периодът на разрухата на отрасъла и за него си спомням с много болка. Още в началото на прехода в страната се приложи ликвидационния модел,който няма аналог в световен мащаб. Ликвидираха се земеделските производствени структури, раздържавиха предприятия, обслужващи сектора, закриха се стотици хиляди работни места. Работещите в отрасъла първи платиха най- високата социална цена на аграрната реформа - единствено нашия отрасъл не получи с нормативен документ обезщетения при ликвидация. Жената, работеща в този отрасъл в годините на прехода бе унижавана, обругавана не само нискоквалифицирания специалист, но забележете, ликвидацията започна от високвалифицирания специалист. Пред нея стоеше неизвестността, макар с опит и знания, но без работа, живееща в населено място, което не предлагаше друга дейност освен земеделие, дори не беше осигурено обезщетение за риска безработица, тя трябваше бързо да решава как да оцелява, за да осигури елементарни условия на живот на деца, семейство, болни родители. Единия път беше чужбина - нелегална работа в Гърция, Испания, Италия - да напусне селото. Другият - да стане фермер. Много икономисти, зооинжинери, агрономки станаха болногледачки, хигиенистки. От 1992 г. до 1994 г., само за две години бяха освободени над 400 хиляди души от работа. Колко от тях са жени, работещи в земеделието не зная, но не са по-малко от петдесет процента. Ето така се отнесе не само изпълнителната, но и законодателната власт към работещите жени в селското стопанство в годините на прехода. Независимо от сменящите се правителства нито едно от тях не направи нищо добро за хората, заети в земеделието, дори правителството на БСП. Казвала съм го на много форуми, включително и на конгрес на ПЕС, тогава Нора Ананиева, участничка в конференцията много се засегна, вдигна ръка и ме репликира: „ На представителката от България /визирайки мен/ искам да обясня, че тогава връщахме земята“.

Ние, представителите на синдикатите, никога не сме били против връщането на земята и никой не спори, че проблемите със собствеността трябваше да се решават. Не може да се спори, че управляващите за тези години ги решиха със столетия напред. Остава само да се спори, дали някой все пак не трябва да отговаря, защото всичко, което стана в нашето село се нарича просто национална предателство. Нарушена социална справедливост. Ликвидиране на животновъдството, ликвидиране на трайни насаждения, пълна разруха на поливното земеделие. И днес ние виждаме последиците - висок процент безработица, обезлюдени селски райони, нанесените щети и рани и при най-добри условия няма да се излекуват още дълги години.

- Колко работни места бяха закрити?

С. В.: Загубата на работни места беше чудовищна. От 1992 до 2000г. бяха закрити 700 хиляди работни места, от които над 24 хиляди квалифицирани специалисти. Ако бяха запазени част от тези хора, те щяха да предадат опит и да има приемственост. Ние искаме да запазим работните места и да не обезлюдяваме селските райони. За всички е ясно, че има ли работеща структура селото живее. На фона на драматичната статистика за150 изчезващи села в момента, какво правим? Продължаваме със същото. За да има история трябва да има памет. Това беше моят отговор на другарката Нора Ананиева и мисля, че не е редно да търсим обяснение за огромната социална и житейска драма на нашето село в единствената причина - връщането на земята. И какво питам аз, като са връщали земята? Земята не се затваря в буркани, и не спира работата върху нея.

- Кое днес е най-голямото предизвикателство за синдикатите?

- Секторът ни е многообразен. Синдикалните ни членове са работещи в търговски дружества, земеделски коперации, структури обслужващи земеделските производители със смесено финансиране - бюджет и собствени приходи. Това означава да се търси баланс между различни интереси. Но нашите въпроси за решаване са неизменно свързани със заетост и доходи при приложението на новия програмен период, гарантиране регулярното изплащане на работните заплати, отстояване на разумен разходен таван на бюджета на МЗХ, отговарящ на потребностите на всички звена. Общо за всички –несигурност на работните места и ниско заплащане.

- Кое е правителството, което, според вас направи най-много за социалната обезпеченост?

Смея да твърдя, че всяко правителство, което идва на власт, започва с административна реформа, която винаги е неудачна. Съкращават се подготвени експерти и специалисти и се назначават нови хора, които са политически обусловени. Симеон Дянков, например, изработи нов модел на заплащане на държавната администрация, който е приложим само за висшата администрация, а за хората, работещи на терен нито стотинка отгоре. Всеки новоназначен постъпва с по-висока заплата от този, който е гърбил двадесет години преди него.

- Къде?

- Навсякъде в бюджетната сфера. В администрацията, новите служители идват с новото заплащане, съгласно новия класификатор, а заварените специалисти не само че не получиха увеличение с нито стотинка, ами и им взеха и процента „прослужено време“. Готвим анализ за заплащането в земеделието и за приложението на новия модел на заплащане в държавната администрация. Около хиляда и петстотин наши синдикални членове са зависими от това МПС.

- Вие откога се занимавате със социалните проблеми в земеделието?

- Израснала съм в семейство на селскостопански специалисти и проблемите на отрасъла са били ежедневие. Завърших българска филология и бях разпределена отново в Добруджа, защото съм родена в Каварна, работех в училище четири години като учителка и след това се омъжих. По онова време нямаше как да продължи една любов, както е сега, ако не си законно обвързан с този човек. Нямаше как да те наблюдава спокойно обществеността, ако имаш връзка на семейни начала.

- Кога е било това?

- След 1975-та. Аз се омъжих през 1978-ма. И отидох в Шумен, като мислех, че там веднага ще ми бъде намерено работно място. Всъщност няколко месеца бях без работа. Много тъгувах. На 1 март 1979 година ме назначиха в Профсъюзния дом на културата на селското стопанство към Окръжния съвет на Профсъюзите в град Шумен. За мен това място беше абсолютна закалка. Същите профсъюзи,в които сега се намирам, тогава бяха Централен комитет на трудещите се отселското стопанство към Централния съвет на българските професионални съюзи. Тогава основните членове бяха 10 големи профсъюза. И най-големият беше Профсъюзът на селското стопанство. В структурата му имаше седем профсъюзни домове на културата.

- Защо свързвате този период с време на закалка?

- В тези години съм обиколила целия шуменски район и го познавам по-добре от родната ми Добруджа. Почти всеки ден се срещах с овчари, механизатори, специалисти. Тогава, освен профсъюзната учебна година, която се следеше непрекъснато, се честваха всички професионални празници на селското стопанство, юбилейни тържества, провеждаха се ритуали в чест на всеки човек, който е навършил години за пенсия. Нямаше значение дали е овчар, механизатор или председател. На почит бяха всички професии и длъжности и трябваше да се изготви сценарий, посветен и подобаващ на неговата личност, за това което той е работил, създал, изминал. Винаги хората се изпращаха с такова тържество. То се провеждаше в овцефермата, в кравефермата, в АПК-то, в отделното клоново стопанство, но задължително с благодарност към отделния човек. Аз трябваше да се срещна с този конкретен човек и да напиша сценарий специално за него. В Шумен съм оставила цяла картотека. Отделно от това имаше подготовка за провеждане на трудови ритуали - за откриване на жътва, за закриване на жътва, за деня на механизатора, за Гергьовден, празник на земята.Тържествата винаги завършваха с поздравителни концерти. Но на хората им се пълнеше душата, защото труда им и беше оценен и следата, която са оставили.

- Всъщност, това, което сте правили е портрет на съответния човек.

- Да, точно така. Много структурни промени съм преживяла, но винаги съм била в профсъюзите. Характерно за нашето поколение, а може би за мен самата е, че трудно сменям работното място. След това минах в Идеологическия съвет на БСП - секретар на Общинския съвет на БСП. Продължих да готвя сценарии и в този колектив - правила съм такива портрети от параджията до секретаря на профсъюзите. Две години преди осемдесет и девета годинаме ме приеха за член на партията, тогава БКП. Дойде 10 ноември, предстояха реформи и в редиците на синдикатите,трябваше да се оптимизира състава. На общо събрание казах,че след като нашата идеология се е провалила, работещите в идеологическите отдели в страната трябва да бъдат съкратени, че трябва да бъде закрит идеологическия отдел на БПС.

- Това сте го казала през 1989 г, преди да падне Берлинската стена?

- Лично го изрекох , тогава нямах 40 години. Естествено, всеки човек, който е на тези години може да говори революционни неща. Не е ли така?

- Не съм убедена. Може би тогава руската преса беше много вдъхновяваща и разкрепостена и това оказваше своето влияние и в България.

- Така е, докато работех в идеологическия отдел след 1985 г., получавах цялата руска преса. Поглъщах всичко. Изданията приливаха от критики, откровения, препоръки за реформи, за прозрачност. Давах си сметка, че действително трябва да има промяна и затова съвсем естествено дойде и моето предложение и …бях съкратена, заедно с всички мои млади колеги. Шест месеца стоях без работа.

- Вие сама сте предложили да ви съкратят?

- Аз не очаквах, че веднага ще бъдем съкратени. Просто казах, че няма нужда от този идеологически отдел, за какво ще продължава да съществува? За каква кауза ще работи? Стоях шест месеца без работа. Обезщетенията за безработица се плащаха от централата на КНСБ. Предстоеше откриването на новата учебна година и аз реших да се върна в училище. В профсъюзите ми стана ясно, че няма как да продължа. Кандидатствах и от отдел „Просвета“ ми предложиха учителско място в едно помощно училище – аз много обичам децата от помощните училища, те са различни и интересни.

- Защото имате отношение към по-слабите.

Да, така е. Би трябвало всеки синдикалист да го има. И така, имах си вече работа. Тогава обаче ми сеобади завеждащ идейновъзпитателната работа – Надежда Даскалова от „Федерация на синдикатите на трудещите се в земеделието“ и ми предложи да се върна на работа в Дома на културата на селското стопанство. Избраха ме за директор на Дома на културата. Той нямаше никакво финансиране. Затова започнах с обучение по мениджмънт. Няколко години бях на самоиздръжка. През февруари 1992-ра година се проведе извънреден конгрес, както на КНСБ, така и на нашата Федерация – тогава се конфискува на профсъюзното имущество и имаше изключително сериозен натиск от страна на управляващите – години на еуфория, начало на реформи и грабеж. На този конгрес бях избрана за член на Изпълнителния комитет на Федедерацията. После бях областен координатор на област Варна, след 1997 година работех на обществени начала като зам. председател и тогава започна най-драматичния и труден период в моя житейски път.

- Защо?

- Когато започнах да участвам в работата на ръководния орган на Федерацията имаше много голям щатен апарат, тъй като, учредяването на организацията й беше с 682 хиляди синдикални членове – най-голямата федерация в семейството на КНСБ и след две години /1992 г./ щатният апарат си беше все още в същия състав. За съжаление синдикалната членска маса започна стремглаво да намалява поради ликвидационния процес и от 682 хиляди в 92 – ра година през 1997 г. те бяха се стопили на 14 хил. души. Едновременно с това се топяха и парите - трябваше да се съкращават експерти, да се плащат обезщетения, а сухите пари бързо свършват.

- Какво стана с хората, които излязоха навън?

- Голяма част от тях после направиха всичко възможно да учредят в регионите на страната земеделски кооперации на местата на ликвидационните съвети. Много мои колеги съдействаха при учредяването им с една единствена цел – да има социална политика, да има синдикални организации, да има просто прозрачност на управлението на тази кооперация. За съжаление, не се получи така, както го бяхме замисли. По–голямата част от тези, които поеха управлението на кооперациите загърбиха социалната политика и прозрачността при продажбата на земеделската продукция и разпределението на средствата. Ходила съм на много заседания на управителни съвети, на които дори хора, които са работили в профсъюзите, но вече собственици на земя и членове на ръководния орган, като ме видеха, че ще участвам в заседанията им, ставаха и излизаха. С което искаха да покажат - видите ли, „ние нямаме нужда от синдикати”, т.е. от хора, които да подбутват работниците.“ Така си мислеха и открито ме нападаха. Защото до 2004г. финансирането в земеделието беше откъслечно, периодично. Статистиката сочи от 2 до 4% бе подпомагането на земеделските стопанства, което допълнително стимулираше процесите на ликвидиране. Ето защо от 3000 учредени земеделски кооперации, днес вече са по-малко от 900.

- Тогава навсякъде в държавата работадателите плащаха когато решат…

В много кооперации имаше животновъдни ферми, но се плащаха редовно заплатите. Синдикатите по места веднага ми сигнализираха, но всяка наша организация на протест и искане на информация от ръководството беше посрещана яростно. Още докато ме видеха, че съм сред работниците и започваха да ме обвиняват: “Вие ли ги подбутвате да недоволстват? Вие ли? Те, хората, нищо не искат.“ Все от този род. И до днес нямам обяснение, защо някой друг трябва да те настройва, след като с месеци наред не получаваш заплата и няма как да издържаш семейството си, да лишаваш децата си от най-елементарните им нужди. Ние винаги сме настоявали за навременно изплащане на работните заплати, повишение на доходите и сигурност на работните места.

- Имало е голяма съпротива, нали?

- Много, много години съм дала за синдикализирането в земеделските кооперации, но голяма бариера срещах. Не само от председателите на кооперациите, но и от членовете на управителните съвети, в тях участваха най-вече пенсионери и те повече от размера на своята пенсия не можеха да приемат и гласуват по-голяма работна заплата на работещите в кооперацията. Изключително трудно беше, хората ми имаха доверие, искаха да имат синдикална организация, да имат защита, да бъдат организирани, информирани и имаха смелост докато съм при тях, но след това като си замина, те оставаха с тяхното ръководство, с техния председател. Работните места от година на година намаляваха. Хората нямаха избор – ако искаш работа, слушаш този председател и изпълняваш. Като искаш, ставай синдикален член, ставай синдикален председател, но парите, властта са в председателя. Доста години обикалях земеделските кооперации,но трудно се превземаха.

Когато дойдох тук в София, като председател на ФНСЗ, парите на Федерацията бяха много намалели. Доста злоупотреби имаше и от ръководствата на Федерацията. Не бяха плащани осигуровки, изключително плачевно беше състоянието. Дори и моите колеги мислеха, че ще се откажа и ще предам организацията на колегитег от синдиката на горите, или на храните. Смятаха,че няма да мога да се справя.

- Кога дойдохте в София?

- През 1997-а година. По време на правителството на Жан Виденов, председателят на Федерацията г-н Харампиев, стана един от зам. земеделските министри. Докато отсъстваше организацията ни имаше най-големи проблеми.

Какви?

Бяха свързани със закриването на производствените земеделски структури, заетостта и несигурността на работните места. За жалост ръководният екип тогава не беше много активен и не откликваше своевременно на исканията и проблемите, поставени от синдикални членове. За всеобщ срам на организацията изпълняващият длъжността председател г-н Христо Иванов преди конгреса самоволно бе напуснал и си бе присвоил служебната кола на Федерацията. За да подготви и проведе редовния конгрес през м. септември 1997 г. се върна г-н Харалампиев, който трябваше и да предложи и екип за следващия мандат. Ден преди конгреса научих, че се готви ново ръководство пак пасивно и неработещо. А така Федерацията щеше да се закрие по естествен път. Тогава революционни мисли завитаха в глава ми. Срещнах се с г-н Харалампиев и категорично заявих, че ще сформираме нов екип, а на конгреса ще направим преврат. Уверих го, че независимо от неговото предложение, ще предложим други хора.

- Трудно ми е да допусна, че сте употребили думата „преврат“, имате вид на спокойна и кротка жена.

- /Усмихва се. б.а./ За всички делегати бе организирана вечеря преди конгреса. Наблюдавах делегатите – дългогодишни председатели на синдикални организации, на браншове, на предприятия, все хора, минали през какво ли не, но за съжаление живеещи в страната. На заседанията на Изпълнителния комитет на Федерацията винаги ми правеше добро впечатление председателката на Браншовия съвет на НВМС д-р Кондова - докладваше за решени проблеми, навреме сключен браншови договор. Беше организирана и от София. Реших, че ще предложа тази жена и ще изолираме другия екип. Казах и: „Д-р Кондова, смятаме да те предложим за председател на ФНСЗ.”

Тя се замисли и отсече; ” Ще стана председател, само ако ти станеш заместник председател.“ Отговорих й, че живея в Шумен, и се чудя как и кога как ще идвам в София, но тя беше категорична - само при това условие“. Тогава се съгласих. На другия ден направихме два екипа. И ни избраха, Кондова за председател, мен за заместник.

Въпрнах се в Шумен. Седнах да пиша задачите за първото заседание на изпълкома, което беше насрочено за 15 октомври, от къде да започнем, какви промени трябва да направим, как да съхраним синдикалната членска маса, как да върнем доверието на организацията и да изтрием срама от лицето на синдиката на земеделието заради допуснати злоупотреби от предходното ръководство, да стабилизираме финансовото състояние. Но изведнъж се разболях сериозно, влязох в болница на 13 октомври и излязох на 27 ноември.

-Отказахте ли се от битката?

Бих казала, че това беше прелом в моя живот. Наложи се спешна операция, отсраняване на бъбрек. Операцията ми беше на 17-ти ноември, на десетия ден ме изписаха, а на следващия ден се провеждаше конгресът на КНСБ. Разбира се и аз бях делегат на този конгрес, но тъй като знаеха, че съм в болница, бяха ме заменили с друг. Твърдо бях решила да отида на едно от заседанията. Нахвърлих изказването си, повлияно от равносметката, която бях направила по време на почти четиридесет дневния престой в болниците. Преди операцията си бях купила един костюм и дълбоко в съзнанието ми се бе загнездила мисълта ми,че при неуспешена интервенция, ще има с какво да ме погребат....Естествено само след десет дни, раната все още кървеше. Над превръзката поставихме непромокаема хартия, мъжки шал около кръста. Облякох костюма и отидох. Веднага ми дадоха думата. Д-р Желязко Христов /лека му пръст/, водеше това заседание и като ме видя, че се насочвам към трибуната, а той знаеше за здравословното ми състояние, стана и съвсем тихо ме попита – Как ще говориш –седнала или права? И в този момент не бях загубила чувството си за хумор и също тихо отговорих - Само не легнала. Години след това д-р Христов, който ме уважаваше много си спомняше за моето появяване в конгресната зала и често повтаряше “Светла, как дойде тогава на конгреса почти по нощница..”

- За какво е била речта ви?

- Исках да напомня на делегатите, че и след проведената ликвидация на селското стопанство Федерацията на земеделието я има,че тя е жива. Отправих още тогава предупреждение към всички да бъдат внимателни и дано настоящата приватизация да не се равнява на ликвидацията в нашия отрасъл. Говорих за жестоките последици от тези процеси. Отделих място и за слабата солидарност в нашите редици. Нашият синдикат първи беше извървял дълъг и мъчителен път на преход без да се молим на никого и без никой да ни протегне ръка. Несправедливо бяхме обвинявани, че сме „червена“ федерация, когато за първи път надигнахме глас пред парламента на 19.02.1992 година в несъгласие с ликвидационните съвети. Кой, ако не ние представителите на наемните работници трябваше да защити работните им места.

Човек прави равносметки, когато попадне в труден период. Разбира се, бях написала сериозни неща за здравето и живота. За удоволствието да си жив и най-вече да си здрав, за да бъдеш полезен на тези, които те обичат, за да бъдеш трудоспособен и пълноценно да се грижиш за тези, за които работиш, да знаеш цената на своя труд, но никога да не забравяш цената на своето здраве, която е много, много висока. Хората се впечатлиха.

- Какво си целяла?

- Не исках да се отнасят с неуважение към нашата организация, не исках толкова бързо да се забрави, кой какво е бил и не само това, тази федерация заслужаваше приоритетно отношение за всичко, което беше направила за централата. Настоявах за почит и уважение към хората, които работят в отрасъла.

.- Това по някакъв начин обърна ли посоката?

- Не знам доколко ги е обърнало. Това са други неща, на други принципи лежат отношенията в КНСБ. Ние останахме много малка федерация след 1997г. Развитието й следваше развитието на отрасъла. Синдикатът ни преживя много трудни години - с ликвидирането на земеделските структури и изхвърлянето на улицата на стотици хиляди работници бяха ликвидирани и синдикалните ни структури. С всяка изминала година ние ставахме все по-малко и по-малко и когато поех Федерацията, тя беше с най ниската си синдикална численост. Беше въпрос на оцеляване -както организационно, така и финансово. Нямаше повече време за мрънкане и за съжаление, трябваше мобилизация. В 2001 г. на редовен конгрес бях избрана за председател на Федерацията и до 2006 г работех сама. Никакъв експерт. Една Марчела –технически сътрудник, Данчето - счетоводителката и всички браншови председатели, които са били по места и изключително много ми помагаха.

- И какво се случи тогава?

Аз не стоях тук в София, а обикалях страната, защото бяхме стигнали критичния минимум на синдикализация –малко над четири хиляди. В тези години учредихме много нови организации - в Селскостопанска академия – от 100 души синдикални членове станаха 2 хиляди. Но това само с ходене, с апостолска работа, с много срещи, информация, разговори, добри договорености. Никой не е упражнявал натиск. Нямаше кой да се обади или да каже: “Минете към Светла или минете към тази Федерация, тя е по-добрата.” Хорататрябваше да го осъзнаят и сами да стигнат до създаване на синдикалната организация. Най-трудният ми период на председател беше в периода между конгресите от 2001 до 2006 г. Освен липсата на финансови средства, намаляла синдикална членска маса, Федерацията беше набрала много негативи, незаконносъобразни уволнения, съдебни дела, неустановена собственост на сградата, анонимки, защото трудно се приемаше човек от провинцията за председател. До 2005г. успяхме да се стабилизираме и постигнахме устойчивост на синдикалната членска маса. Този период най- добре съм го описала в края на отчетния си доклад на конгреса в 2006 г.

„Поех ръководството на Федерацията преди пет години трезво и ясно, с една единствена цел – да вложа всичко от себе си за нейното спасение. Виждах ресурс и финансов, и човешки, и морална подкрепа отвсякъде, още в началото осъзнавах колко много негативизъм бе събрала организацията, но си казвах - това ще отмине, ние ще докажем, че сме нужни и необходими, както като специалисти и синдикалисти, така и като партньори.

Но за съжаление се бях излъгала във финансовия ресурс и в още доста неща. Пътят беше открит, завесата беше вдигната, старта беше даден и връщане на назад нямаше.

Много често заедно с вас се чудехме в коя част на платното да вървим, да се надбягваме и изпреварваме с другите – сили нямахме , разрухата в земеделието не беше пощадила и нас, а само в резервното платно – не ставаше.

Всичко беше за ремонт, за възстановяване и оглеждане откъде да започнем - разбира се от човешките взаимоотношения. Имаше моменти, в които бяхме прегряли до червено.

Компромиси,баланс и дипломатичност, защото силният прощава, слабият отмъщава, умният отстъпва, а търпеливият дочаква и получава. Разбира се, не винаги, но друг изход нямахме, времето на конфронтации беше отминало.

Изключително много трудности имаше, голяма част съм ви спестила и мисля, че така трябваше, защото всеки един от вас е натоварен с професионални проблеми, с проблемите на деня. Живеем в среда на несигурност, непостоянство и страх не само за работното място.

Но през целия петгодишен период ме държаха словата на Конфуций:

„Загубиш ли пари – не губиш нищо.

Загубиш ли добър приятел – губиш много.

Загубиш ли доверие – губиш всичко.”

Оцеляхме единствено и само защото не загубих доверие във всички вас.

С огромна благодарност и изключителна признателност съм към всички, с които работех в този период. Те ми вярваха и много ме подкрепяха. Преди да проведем редовния си конгрес през 2006-та, трябваше да помисля за зам. председател или експерт.

- Тогава ли Валентина Васильонова стана зам. председател?

През май на годишната среща на синдикалния ни актив в Слънчев бряг бях поканила Валентина Васильонова, тогава експерт в Колежа на КНСБ да изнесе лекция за мотивацията в синдикатите. След време отново се срещнахме, разговаряхме и си допаднахме. На последното предконгресно заседание на Управителния съвет я поканих и я представих на членовете, като ги уведомих че на конгреса ще я предложа за зам. председател. Знаех, че сред нас трудно се приемат нови хора, но доверието, което си бях спечелила, ми помогна безпроблемно да въведа Валя и на конгреса тя бе избрана без нито един глас против.

- Изборът е бил абсолютно точен.

-С избора на Валя Федерацията пое друг път на развитие.

Тя още първата година се захвана с обученията, предложи няколко теми на Фондация „Фридрих Хеберт, която ги финансира. После написа сама първият проект. Осъществихме го. С това започна и по-доброто финансиране. От 2004г членуваме в ЕФФАТ и аз ходех на заседанията на Европейския социален диалог. След като започна работа във Федерацията, Валя започна да участва в заседанията на социалния диалог на европейско ниво, а след това я предложих и подкрепих да бъде избрана за вицепрезидент на ЕФФАТ сектор „Земеделие“.

- По какво преценявате хората? Как, интуиция ли е?

- Тя е млад човек, знаещ, креативен, а и имахме много общи неща. Ето, с всяка измината година тя все повече и повече се налага. Във Федерацията не бяха известни проектите, финансирани от ЕК. А точно това тя го може.

- За вас казват, че имате нюх към хората, различен поглед и преценка. На кого приличате, какво е вашето семейство?

- По всяка вероятност на родители си, но нося характера на баща си. Сега за баща ми, който тази година ще навърши 90 година пишат няколко материала. Един арендатор реши, че трябва да се позове на неговия житейски път и опит и да го опише. Моят баща е бил главен счетоводител 25 години на ТКЗС. След това беше зам. председател на АПК Каварна. Той е икономист, майка ми, лека й пръст, също беше икономист. Запознали са се на счетоводни курсове, които са завършили. Учредили са кооперацията в селото на баща ми. За времето са били най-квалифицираните специалисти и са им предлагали работа из цялата област. Разказвали са, че председателят, който са избрали на на новоучредената кооперация, не знаел да пише, но и тогава изглежда за ръковдител не са избирали по знаещите. А пък майка ми, лека й пръст, все обяснявашее - изчислявала трудодните до стотинка. Всъщност моите родители са отдали изцяло живота си на селското стопанство. Изцяло. И бяха изключително отговорни. Баща ми беше председател на земеделския съюз и на земеделската служба на Каварна. А пък майка ми беше партиен секретар, аз не го крия. И носеше много отговорни партийни решения. Беше ръководител на една голяма свинеферма, която беше към „Родопа“- Добрич. Тя я създаде ,но не я ликвидира.

- За щастие.

-Когато се прибирах при тях като студентка в нашето семейство се говореше само каква задача е поставена, как трябва да се изпълни. Не мога да кажа, че те не са обичали своите деца и не са направили всичко за децата си, но приоритет бяха служебните задължения. Баща ми сутрин от 5 часа беше на полето, когато имаше жътва, когато имаше оран. Непрекъснато се говореше за развитието на ТКЗС-то, на АПК-то. Аз с това съм израснала. С това, че трябва да си обществено отговорен, изпълнителен и непрекъснато да се доказваш.

- Всички хора, които са свързани със земята имат друг поглед.

- Да, така е, този, който е бил свързан по някакъв начин със земята има милост към нея и към създаденото. Не случайно съм питала и бащата на Валя и моя баща - те не пожелаха да работят в ликвидационните съвети. Те не искаха да унищожават това, което са създавали.

- Кои са най-ярките спомени в живота ти – може да са лични, може обществени.

- Например, първата ми учителка. Не вярвам да има човешко същество, което да не помни първата си учителка, която го е научила да пише и чете. Раждането на децата ми. Любовта. Може да Ви звучи невероятно, но аз помня всичко от първия ден от постъпването ми във Федерацията – всички изпитания, успехи, неуспехи, форуми и най-вече отношенията между колегите ми.

- Имате младежки вид. На кого приличате?

--Това е ген. Приличам на майка си. Тя беше така изключително запазена, младолика. Тя много късно започна да употребява козметика. Почина така свежа, както изглеждаше. Не спазвам някакъв специален режим. Обичам да се движа. Винаги, когато се върна в Шумен, ходим на излети.

- А пътуването?

- Бях изчислила колко километра съм изминала от 1997-ма година до сега. Колко пъти съм обиколила земното кълбо. До 2008 г много интензивно пътувах. И често се връщах вкъщи, имах студенти, свекър, за който се грижех... Денят ми беше разпределен до минута. Пътувах обикновено вечер, за да печеля деня. Докато сега вече, децата ми пораснаха и отлетяха, мъжът ми може да се оправя сам, а и годините ми напреднаха и все по-трудно става дългото пътуване.

- Повечето от жените се жертват в името на мъжа си, семейството.

-Вярно е. С това не искам да кажа, че не обичам семейството си и не съм направила това, което трябва като майка и съпруга. Но признавам при тоя ритъм на обществена дейност и служебни задължения често съм отсъствала от семейството си и съм лишавала деца и съпруг от грижи и внимание, въпреки че винаги съм се старала да компенсирам..

- Как постигате баланса, очевидно между вас и съпруга ви все още има хармония?

Да, вярно е. Моят мъж винаги ме е подкрепял.Той е лекар. От него се научих на дисциплина, коректност и преценка на възможности за действия. В първите години на моето председателство подпомогна финансово Федерацията, защото нямаше откъде да платим един ремонт на ксерокс във валута.

-Той е давал пари за Федерацията?

Да, за Федерацията.

- Личният ви живот пострада ли?

-Когато дойдох тук, не познавах никого, както и когато отидох в Шумен, но в Шумен срещнах много добри приятели, по-добри от роднините, мога да кажа, с които живеехме много добре. Сега живея ограничено в София. Живея само със синдикалните си другари. Имам тук няколко семейни приятели, но аз търся повече хората, които са в синдикализма. В Шумен имах много по-наситен живот - и културен, и разнообразен, и семеен, докато тук живея по ограничено. Не, че някой ми пречи да задоволявам културните си интереси, но тук работим до късно с Валя, излизаме късно...

- Как бихте искали да изглежда земеделието в България.

- Първо, не бих искала страната ни да се характеризира с монокултурно земеделие. Бих искала в отрасъл „селско стопанство” да бъде развито добре и зеленчукопроизводството, за което има прекрасна възможност с такава плодородна земя, и животновъдството, и трайните насаждения, всичко с което се е гордяла страната ни. Освен всичко тези дейности създават заетост. Искам да има работещи големи земеделски производствени структури. Да, нашата Европейска федерация много набляга на дребните фермери, но те трябва да се кооперират и трябва да се обединяват. Няма как да излезеш нито на пазара, нито да имаш възможност да получиш пари, ако не си обединен и не си коопериран. И аз винаги това съм поддържала. Помня, на една среща в Истанбул казах, че ако имаме едри производствени структури, които дават много работни места, ще може и да синдикализираме. Как да сдружаваме един дребен фермер, който има един или двама работници? Как ще излезе на пазара, как ще изкара повече пари, като той дори информацията, която му е необходима не може да получи. Аз съм за обединени земеделски производствени структури.

Ако всички ние, заедно с браншовите организации, с работодателските организации не поддържаме това, ние непрекъснато ще раздробяваме, ще обезлюдяваме селските райони. И няма да има работни места. В края на краищата в новия програмен период третата приоритетна цел е осигуряване на повече заетост. Каква заетост може да има в едно дребно фермерско стопанство? Колко работни места и с какъв стандарт?

Тука казвам ясно, че ние сме за подкрепа на физическите лица земеделски производители.

Интервю на Светлана Трифоновска


МИСЛИ ЗЕЛЕНО! Земята го заслужава!

Недекларираният труд в земеделието - мит или реалност

Проект RAISE UP

VS/2013/001/0407

VS/2012/003/0305

Сфери на дейност

Да си част от тази организация е въпрос на гражданска позиция и отговорност.

Ако се хващаш на работа в чужбина...

Провери за нередности